Разкази

Един глух човек, който бил с добро сърце, научил, че съседът му бил болен.

Тогава той си казал: “Трябва да посетя своя съсед, който е болен и да го попитам как се чувства. Въпреки, че аз съм глух, той е болен и няма да се впуска в много разговори.

И всъщност на болните се задават едни и същи въпроси, и се получават едни и същи отговори. Аз ще го попитам как се чувства, а той ще ми отговори: “Слава на Аллах, добре съм!”

Аз ще го попитам с какво се храни и той естествено ще ми каже името на някаква гозба, и аз ще му отвърна: “Приятен апетит!”

Когато го попитам кой доктор го лекува, той ще ми каже името на някой доктор и аз ще му кажа, че той е много добър доктор. Така посещението ми ще приключи…

Глухият човек отишъл при болния и почукал на вратата, отворили му и той влезнал при болния, като седнал близко до него:

– Как си? – попитал той.

– Умирам! – изпъшкал болният.

– Много се радвам за теб! – казал глухият.

– Как така този човек се радва, че аз умирам! -разгневил се болният.

А глухият продължавал да задава въпросите, които били в главата му:

– С какво се храниш?

– С отрова! – ядосано отвърнал болният

Глухият помислил, че той казва името на някакво ястие и казал:

– Да ти е сладко!

Горкият болен човечец излезнал извън себе си от ярост. Но глухият продължавал да задава своите въпроси:

– Кой доктор те лекува?

Търпението на болния вече се изчерпало:

– Меляикето на смъртта! – бил неговият отговор. Глухият отново не разбрал какво му било казано и рекъл с усмивка на уста:

– Той е много знаещ и способен доктор. ИншаАллах скоро ще намери лек за твоята болест!…

Тогава болният не издържал и ядосано се разкрещял:

– Махай се, махай се!…

А глухият човек се прибрал в къщи доволен и щастлив, че е изпълнил своето задължение към съседа…

Разкази

След завършване на основното си образование тя пристигна при нас в Коран курса. Семейството й ни каза, че идва по собствена воля. Когато трябваше да я запиша, запитах за името й:

– Халима! – каза тя, без въобще да се стеснява и срамува. После добави: – Госпожо, ако няма да ме направите хафъз, по-добре не ме записвайте!
По думите и изражението на лицето й личеше, че тя е достатъчно зряла, умна и способна. Усмихвайки се към нея казах:
– Не се притеснявайте малка госпожице! Ако желаете и хафъз и ходжа ще ви направим.

Двете й малки очички светнаха изведнъж, а лицето й засия усмихнато. Обръщайки се към мен, майката на Халима, каза:
– Уважаема госпожо, не обръщайте внимание на детето ми, само говори, че непременно ще стане хафъз. Чула от ходжата в селото ни, че Пратеника на Аллах /с.а.с/е казал:
“Хафъзите ще носят корона на главата си в Дженнета”. Сърцето й се привърза към това и изгаря от желание да го постигне. Но не се и съмнявам, че вие по-добре знаете тези неща!…

Чувайки думите на майката, разбрах, че трябва да внеса известно успокоение.
– Разбира се, лельо! Нека всеки като вас щом чуе тези думи на Пратеника ги приеме и им се довери. Не се притеснявайте, детето ви най-напред е поверено на Всевишния Аллах, а след това на нас!

Майката на Халима хвана ръката ми и тъкмо когато щеше да я целуне, аз засрамено я отдръпнах. Хванах ръцете на майката и ги целунах. Очите й се насълзиха. Обърна се към мен и каза:
– Уважаема госпожо! Тези очи и ръце са грешни. Вашите ръце заслужават да бъдат целувани!
– Не говорете така, лельо! Това ще стане ясно в Отвъдното! – казах аз.

След този разговор и записването на Халима разбрах, че тя идва от далечен край и в един момент се запитах:
– Как ли ще остане малката толкова далеч от родителите си?!…

Времето минаваше. Скромното поведение на Халима много ме впечатли. Беше твърдо решена да стане хафъз. Вечер по време на сън много пъти чувах как Халима шепнеше айети от Свещения Коран и това продължаваше до късно през нощта.
Понякога тя идваше да ме пита за разни неща. Един ден тя ме запита:
– Госпожо, за да станеш хафъз, трябва ли да наизустиш целия Коран?
– Разбира се, дете мое! За да се наречеш хафъз трябва да наизустиш целия Коран! – отговорих.

Но като че ли този мой отговор много я натъжи. Подозирах, че искаше да ми каже още нещо, но въпреки това се обърна към мен, благодари ми и си отиде.

По време на часовете, напомнях на учениците, че нещата не спират до тук, и че трябва да се следват и изпълняват Неговите правила. Един от учениците каза:
– Госпожо! Майката на Фатима е казала, че ако не си с абдест нямаш право да докосваш хафъз. Това дали е правилно?
Бях изумена от въпроса, отговорих:
– Наистина много интересен въпрос, “”Машааллах!” Дедите ни са постъпвали така, защото са отдавали голяма почит и уважение към Хафъзите и Корана.

От време на време Халима се разболяваше и прекарваше по няколко дена в лечебницата. Времето минаваше бързо, а настроението и здравето на Халима се влошаваха. Един ден, след като пропусна два учебни часа, чувствайки се задължена към нея, отидох и я попитах:
– Какво ти е! Да не би да скърбиш за майка си? Халима се обърна с пребледняло лице към мен и каза:
– Не, не скърбя за майка си!
– Щом е така, защо тогава нямаш настроение и често се поболяваш?

Със сълзи на очи, Халима рече:
– Повярвайте ми и не ме разбирайте погрешно! Не скърбя за майка си или пък от желание да си замина. Тук ми харесва много. Страхувам се от Аллах, че ако си замина, Той не ще ли ми потърси сметка в Отвъдното!
Езикът и устните ми се схванаха и нищо не можах да изрека, дори се почувствах виновна. Това малко сърчице с каква вяра бе изпълнено! Гледах я с възхищение.

Един ден Халима отново се поболя. Закарахме я на лекар. След дълги изследвания лекарката каза:
– Госпожо, веднага отведете Халима при родителите й!
Когато запитах за причината, лекарката отговори:
– Няма да крия, навярно ще ви стане тъжно, но тя боледува от неизлечима болест!

Когато чух това изтръпнах и бях обляна в пот. До раздялата си с Халима не можах да споделя това с нея, но тя като че ли бе разбрала положението и за да отвлече вниманието ми задаваше разни въпроси. Шептейки на ухото ми ме запита:
– Госпожо, когато Меликул Меут идва да прибира душите на хората, какъв на вид е?
Трудно се сдържах да не заплача, но отговорих:
– При вярващите идва в много красив облик! Халима промълви:
– Аз може да не стана хафъз, но Елхамдулиллях Слава на Аллах, съм вярваща!

Чак сега разбрах, защо тя тъй се бе натъжила, когато й казах, че за да стане хафъз трябва да наизусти целия Коран. Значи тя още тогава е знаела за болестта си.
След няколко дни приготвихме багажа й. Семейство¬то й дойде да я прибере.

Изпитвайки срам, Халима дойде при мен и рече:
– Не ми се сърдите нали? Защото ако ви бях казала, че съм болна, може би нямаше да ме приемете!
– Не тъгувай дете мое, – казах, – затова че не успя да станеш хафъз. Ти пое този път и Всевишния вече те е записал в групата на хафъзите Халима се зарадва много. Хвърли се на врата ми и рече:
– Дали наистина аз съм един от хафъзите? Майко, ти чу ли това?!

Халима плачеше от радост. През ума и мислите ми мина, че ако мъдростта на Аллах се прояви и здравето на Халима се подобри, какъв ли вярващ ще бъде този раб?!

Със сълзи на очи се сбогувахме с Халима. Не мина много време, когато родителите й казаха, че положени¬ето й се е влошило. През това време получих две писма от нея, в които ми пишеше, че всяка вечер сънува как й поставят корона върху главата.

Една сутрин след като отслужих сутрешната си молитва телефонът ми позвъня. Отсреща разпознах гласа на майката на Халима, която плачеше:
– Уважаема госпожо, изпратихме Халима за Отвъдното! Ако ви помоля ще отправите ли дуа към Всевишния за нея?

Не можах да се стърпя и заплаках. Преди да затвори телефона, каза:
– Госпожо! Преди да замине за Отвъдното, Халима заръча да ви предам нещо. Тя ми каза:
– О, майко! Кажи на госпожата, че Меликул Меут е още по-красив отколкото тя ми го описа!

О, Създателю! Наистина онзи, който изгаря за Твоето слово и онзи, който поеме Твоя път, и онзи, който прегръща и обгръща Твоето слово в последното си дихание и момент Ти не ще го оставиш сам!:..

Разкази

Един баща редовно се прибирал късно и изморен от работа. Когато една вечер се прибрал вкъщи, заварил петгодишния си син, който го чакал пред вратата.

Бащата влезнал, а момчето го попитало:
– Тате! За един час работно време време колко ти плащат?
Чул странния въпрос, бащата блъснал сина си и казал:
– Това не е нещо, което трябва да знаеш!
Въпреки това детето настояло:
– Моля те, татко, наистина съм любопитен!
Бащата не можал да устои пред настоятелността на сина си и казал:
– За един работен час получавам приблизително четири лева.
– Добре татко, тогава би ли ми дал един лев на заем!
Бащата се ядосал и повишавайки тон, казал:
-Нямам пари за твоите глупави играчки.
Момчето се обидило от думите на баща си и с наведена глава се прибрало в стаята си. А бащата промърморил:
– Това дете тези дни стана много загадъчно.
След малко бащата се успокоил и се досетил, че дори не попитал сина си защо му трябват парите. Мислел си:”Може би наистина му трябват парите.” Станал, отишъл до стаята на сина си, отворил вратата и влязъл:
– Спиш ли?
-Не.
-Ето вземи тези пари, съжалявам, че преди малко се държах грубо с теб. Но след този дълъг и изморителен ден съм малко напрегнат.

Детето се зарадвало и се провикнало:
-Благодаря ти, тате!
След това бръкнало под възглавницата си и от там извадило дребни смачкани пари. Парите, които баща му му дал и ги прибавило към останалите и започнало да ги брои.
Бащата видял това и отново се ядосал:
– След като имаш пари, защо искаш от мен? Не е ли невъзпитано?!
След като навело глава, детето отговорило:
– Да, но те бяха недостатъчни!
И протягайки ръка, поднесло парите на баща си, казвайки:
– Тате, тук има точно четири лева, сега би ли ми отделил един час от свободното си време???